Home / Bulgarian / Short stories : Танто за кукуригу разказ от Чавдар Ценов

Short stories : Танто за кукуригу разказ от Чавдар Ценов

Chavdar Tzenov

Танто за кукуригу
разказ от Чавдар Ценов

В края на седми клас се получи писмо от баща му. Искаше леля Цеца да го изпрати след месец във Виена. Крайно време било да го прибере при себе си. Да се обадела на Кирилов в Министерството – всичко било уредено.
Писмото пристигна в една юнска привечер, когато леля Цеца тъкмо се канеше да излиза. Тя в първия момент сякаш не разбра, захвърли чантичката си на канапето, прочете го втори път на глас, реши да не ходи никъде, разплака се, заповтаря колко много ще й липсва, но телефонът иззвъня, леля Цеца все пак излезе и когато през отворения прозорец Мартин съзря вече сбабичосаната й фигура да се скрива зад ъгъла, неочаквано си помисли, че тя поне за нищо не е виновна.
Отвори се позната врата, гласовете на чичо Кольо и леля Светла зазаръчваха на Влада обилна вечеря и послушание, между клоните на черешата се мярна чичокольовият тъмносив костюм. След минута Мартин свирна с уста, Влада се показа отсреща и му махна да отива у тях. Той се завъртя за момент из къщи, отвори чекмеджето на бюрото си и затарашува. На дъното, под кутията от хавански пури намери телеграмата. Мушна я в джоба си и се понесе по стълбите. Едва влязъл, й каза за писмото. Влада не реагира, поведе го към хола, но посред вестибюла се спря, някак скорострелно му съобщи, че ще направи по едно какао с мляко и босите й крака се запрескачаха към кухнята. Мартин влезе в хола, телевизорът работеше – даваха детски филм:
…През междучасието в една класна стая две момчета спорят от какво е направен човекът. Едното твърди, че човекът е направен от атоми. Според другото човекът е направен от маймуни. Спорът скоро прераства в бой. Но и звънецът бие, учителката ги разтървава и в последвалото мълниеносно разследване тя установява, че бащата на момчето, според което човекът е направен от атоми, е физик, а на момчето, според което човекът е направен от маймуни, бащата е биолог…
Мартин се разсмя, Влада влезе с какаото, приседна върху канапето, подгъвайки босите крака под себе си и го погледна с наедрели очи.
– Ще ти оставя грамофона.
– А леля ти?
– Той е мой! – тропна нервно Мартин.

През пролетта от Виена беше пристигнал голям лъскав грамофон и пакет с плочи. Той не можеше да им се нарадва. Влада харесваше „Обаждам се да ти кажа, че те обичам“ на Стиви Уондър, а Мартин – „бубубутата“ на Оскар Бентън. С часове двамата се редуваха пред грамофона. Панасоникът беше автоматичен, щракваше дискът, завърташе се, а сребърнобялата вилка са спускаше над него като птица и щом се издигнеше сладостният Уондъров глас, Влада молеше Мартин да й каже „стой млък“. Кажи ми „стой млък“, моля ти се, моля ти се, кажи ми! И замръзваше, вперена в грамофона. На изящна порцеланова статуетка му приличаше тогава. С чорапки, навити на кравай около глезените, напъпила в тъмната си блузка, с политнало лице към Стиви.
По това време играта на „стой млък“ добиваше все по-голяма популярност. Но трябваше човек да е железен, за да бъде играч от голяма класа. Малко преди да пристигне грамофонът, в час по български другарката Желева питаше нещо, Мартин така и не разбра какво. Единствена от целия клас Влада, която седеше пред него, вдигаше ръка като луда. Така я вдигаше, сякаш искаше да я удължи, дори може би да я откъсне от себе си. Другарката Желева поизчака, като се надяваше и друга ръка да щръкне над класа, но друга ръка не щръкна и тя посочи Влада. В същия момент от последните чинове се опитаха да я разсмеят, Влада се пообърна, колкото да ги среже: „Я стига, моля ви се!“, но Мартин мярна устните й – по-бледи отвсякога. Нещо му стана и той тихо каза:
– Стой млък!
Влада замръзна. Желева почака, почака, пък ласкаво я подкани:
– Хайде, какво стана? Забрави ли?
Влада мълчеше.
– Добре де, случва се. Седни си!
Влада не седна. Мълчеше.
Желева се обърка – не разбираше как е възможно Влада така да вдига ръка, а после да се изправи срещу нея и да мълчи като пукал. Опита се да го удари на съзнание, обърна се за помощ към класа и… постепенно побесня.
След часовете и на двамата им беше смешно, но тогава се разрази истинска буря и когато Мартин все пак я освободи, а Влада смутено са размърда, Желева за стотен път я попита защо мълчи. Влада неочаквано изтърси:
– Мартин ми каза „стой млък“, затова мълчах.
Този отговор довърши Желева, тя само дето не започна да заеква и дори не се сети да се скара на Мартин. Никак, ама никак не можеше да проумее как заради някакво си там стой-мой, тинтири-минтири, не знам ти какво си, тази до днес най-прекрасна ученичка е способна да се държи така. И я заведе при директорката, след няколко дни и техните викна в училище, та лоша, та невъзпитана, та по-черна от черната боя за обувки я изкара другарката Желева.
А бледите устни на Влада вълнуваха Мартин много отдавна, още от първите класове. Обикновено след училище обядваха заедно. Понякога в Мартинови, но по често у Владини – майка й не работеше. Мартин обичаше просторния им, малко сумрачен, но уютен дом. Холът тънеше в плюш и дантели, в креслата човек се загубваше, особено такъв малък човек като него. Майката на Влада страдаше от подагра, беше дебела, пъхтяща и мила. Правеше им чудно хубавия крем от белени круши, бишкоти и прозрачно желе. Ходеше из къщата в широк пеньоар, целия в пъстри рисунки. Когато им сервираше, ръкавите й докосваха Мартиновото лице и от гланцираната им повърхност го побиваха тръпки. Тайно от нея двамата се опитваха да подсвирнат между яденето. След сухи хапки подсвирването се превръщаше в изключително трудно начинание и те напразно закръгляха устни. Устните на Влада бяха леко пълни и по-бледи от много бялата й кожа. Понякога Мартин просто не можеше да откъсне погледа си от тях. „Какво си се вперил в една точка? Ще взема да ти я преместя!“ – заканваше се Влада, въртеше глава и местеше пълната бледа точка. Мартин усещаше как очите му растат, стават големи, големи. Като гудите, с които играеше на топчета. Като Владините очи, когато майка му умря.
В трети клас, през зимата, една нощ се събуди от неприятен шум. Бос, по пижама, зашляпа към кухнята. Майка му, заровила се в косите си, плачеше. Зацелува го бурно, измокри го със сълзите си. Мартин се разплака и сънен, треперещ, видя преполовената бутилка вермут, а до нея телеграма, на която пишеше:

МАЯ ТАНТО ЗА КУКУРИГУ ПО ДОБРЕ ДО ГРОБ МАРИН

Марин се казваше баща му, по това време работеше в Бургас, в едно външнотърговско обединение. Готвеше се да заминава в чужбина.
На сутринта, засрамен, Мартин не каза нищо на Влада. Но след няколко дни я попита дали знае какво означава „танто за кукуригу“ – чул го бил в градинката. Влада не знаеше, но и нея много я впечатли това „танто за кукуригу“. Двамата го заповтаряха непрекъснато. Днес по аритметика какво танто за кукуригу ни дадоха за домашно? Подръж ми, моля ти се, тантото за кукуригу! Мама пак е направила един сладкиш, танто за кукуригу, ти казвам!
А амо след месец, в голямото междучасие се дърпаха и бутаха с Оги в опашката пред училищния бюфет. Тъкмо Мартин надделяваше с няколко тела преднина, когато изведнъж съпротивата около него олекна, децата се смълчаха, той се обърна и видя майката на Влада и директорката да се приближават, а зад гърба им, от вратата на класната стая уголемените Владини очи немигащо го следяха. Леля Светла го хвана за ръката, много внимателно му каза, че трябва да го заведе вкъщи, по коридора ги догони с чантата си Влада, отвсякъде изскачаха любопитни деца, но бързо се сръгваха едно друго и шепотът им подуваше с болка ушите му, откъслечните срички се наслагваха, преобръщаха и подреждаха. В края на разбунения коридор Мартин вече знаеше, че майка му се е хвърлила от прозореца на тяхната служба..
Две години живя у Владини. Чичо Кольо имаше малък прожекционен апарат и през дългите зимни вечери обичаше да им показва филмчета. Мартин особено харесваше едно – за бобрите. Бобърът среща мече от породата „миещи се“ и крайно дружелюбно се опитва да го заиграе, но мечето се плаши, показва острите си зъби и побягва. Оттогава бобърът му стана любимо животно. Понякога, когато Влада се цупеше, чичо Кольо се правеше на бобър, а после влизаше в нейната роля и с мимики й показваше какво миещо се мече е тя. Миещо се мече, което често даже не се мие. Влада никога не издържаше и се разкикотваше.
През второто лято чичо Кольо сам заведе децата на море. Отидоха в Мичурин. Сутрин се хвърляха с раздрънканата шкода до едно приказно място между Мичурин и селцето Варвара. В тихата, като че небесна лагуна, той ги учеше да далдисват. Двамата бързо се уморяваха, сядаха на скалите и дълго гледаха в безкрайното море. Бяха си измислили игра – да гледат, докато се видят в гръб – нали Земята е кръгла! Привечер се прибираха каталясали и сядаха в беседката на двора да вечерят. А след вечеря хазайката – баба Верка – ги черпеше със сладко от смокини. Щом се стъмнеше, с Влада си лягаха, но животът в беседката не секваше до късно – много от приятелите на чичо Кольо идваха по това време в Мичурин и редовно се събираха у баба Верка. Тя беше добра и разбрана жена. Макар че прозорецът им се намираше току до беседката, шумът не пречеше на децата да спят, ала все пак се случваше възрастните да прекалят и те в просъница дочуваха безконечните им разговори. Една вечер чичо Кольо разказваше някаква история от студентските си години. Тогава той живеел в общежитие. Веднъж, в началото, когато още не се познавали със съквартиранта сънародник, на чичо Кольо много му се припушило. Попитал сънародника: “Може ли да запаля една цигара?“, а онзи някак грубо отсякъл: „Излез в коридора!“ След време се сприятелили, но в онази вечер чичо Кольо, иначе кротък човек, страхотно се вбесил и едва не му счупил стола в главата. Станала голяма тупурдия, заприиждали сънародници, пък той им обяснявал: „Вижте какво, аз съм възпитан човек. Попитах дали може да си запаля една цигара. Ако ми беше казал, че тук не се пуши, щях да изляза в коридора. А той ми вика: „Излез в коридора!“ Затова посегнах към стола…“ Мартин уж едва чуваше, а на сутринта се оказа, че и двамата са запомнили историята. На няколко пъти разиграха пушаческата сцена в едно закътано място между гърба на къщата и оградата. Редуваха се кой кому да счупи стола в главата. За стол им служеше надуваемият пояс-лебед и при поредното разиграване Влада го изпусна върху бодливата тел. Лебедът изсвистя и спихна. Добре че скоро си тръгваха, така обичаха да лежат върху него в тихите води на небесната лагуна.
Няколко месеца след морето леля Цеца, сестрата на баща му, се разведе и дойде да живее у тях, за да прибере Мартин от чуждите хора, както се изразяваше. Тя беше слаба, червенокоса и много обичаше да се прехласва. Все го питаше харесва ли Влада и без да получи отговор, заключаваше, че били още попови лъжички, докато станели жабчета, имало още много хляб да изядат. Казваше го доброжелателно, но на Мартин кой знае защо му ставаше неприятно. Леля Цеца носеше очилата си със златна верижка, непрекъснато нещо бърникаше из разни шишенца с помади. Работеше в проектантско бюро, колегите й често идваха на гости. Мартин винаги учтиво поздравяваше, а после млъкваше – не знаеше какво да каже.
– Той, нашият, си е такъв, срамежливичък! – извиняваше го леля Цеца и тутакси Мартин усещаше червенината да се разлива по бузите му като на онази снимка от първи клас, от новогодишното тържество.
На нея разиграваха сценката „Косе-Босе, дай ми малко сиренце!“ Той бе застанал мирно, сякаш Косето-Босето са го взели войник. Бузите му пламтяха, а изпод късите му панталони леко се подаваха пликчетата. Пък Влада – лисицата – с ръка пред устата се мъчеше да спре кикотенето.
Влада!
Не помнеше откога се познават. (В съседските къщи чичо Кольо и майката на Мартин израснали заедно. Всъщност у чичо Кольо тя се запознала с баща му. Той бил останал кръгъл сирак по-рано и от нея и това ги сближило. А чичо Кольо и баща му били състуденти в Будапеща.) Наоколо децата бяха все по-големи и двамата повечето си играеха сами, предимно във Владиния двор. Тесен, но дълъг, той обикаляше къщата с висок тухлен зид. В единия му край растеше череша. Плодовете й узряваха по-късно от обикновеното, но затова пък бяха по-едри и почти черни. В другия имаше дървена барачка, пълна с градински джунджурии: мотики, лейка, пакетчета със семена, кутии и сандъчета. Между черешата и барачката бъкаше от незабравки. Двамата обичаха най-подробно да ги разглеждат. Влада му показваше как между тях си отглежда камъчета (наричаше ги камънчета) от песъчинки. Най-важното било, когато избира песъчинки, подходящи за отглеждане на камънчета, да внимава да не настъпи някоя срамежлива. „Срамежливите червени ли са?“ – питаше Мартин и унесено късаше листата на незабравките. „Незабравките забравят ли?“ – питаше го Влада …………………………… ……………………………………………… …………………………………. ……………………………………. …… Когато късно вечерта Кольо Маджаров и жена му Светла се прибраха от гости, на масичката до заспалите върху канапето Влада и Мартин видяха две празни чаени чаши и една поомачкана, явно стара телеграма. Кольо Маджаров я прочете и докато жена му гальовно убеждаваше децата да станат и Влада да си легне в нейната стая, а Мартин да се прибере у тях, за да не се безпокои леля му Цеца, той, кой знае защо, си спомни как някога, сякаш преди сто години, Марин, с когото тогава едва се познаваха, му се тросна: „Излез в коридора!“

About Violet Alex

Violet Alex
  • تمامی فایل ها قبل از قرار گیری در سایت تست شده اند.لطفا در صورت بروز هرگونه مشکل از طریق نظرات مارا مطلع سازید.
  • پسورد تمامی فایل های موجود در سایت www.parsseh.com می باشد.(تمامی حروف را می بایست کوچک وارد کنید)
  • Password = www.parsseh.com

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

*