خانه / Bulgarian / A poem by Nikola Vaptsarov : ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА – A Song Of Man

A poem by Nikola Vaptsarov : ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА – A Song Of Man


A Song Of Man

We argued,
a lady and I
on the topic:
“The man of our time”.
The lady,
a peevish, excitable lady
impatiently stamped,
answered back.
Overwhelmed me with torrents
of muddled complaint
and a hailstorm of verbal

“Just a moment, – I said. – Just a moment!
Look here…”
But she cut me short, taking offence:
“I beg you, stop talking.
I tell you – I hate man!
He doesn’t deserve your defence.”

“I read of a fellow
who took up a chopper
against his own brother
and killed him.
Then washed
and attended a service at church,
and afterwards said he felt better.”

I shuddered in horror, and felt none too bright.
But I’m not
very strong
in my theory,
so I quietly said,
as an honest man might:
“Let’s make a test case of a story.

The case took place in a village, Mogila.
The father had hidden
some money.
The son got to know of it,
took it by force
and then did away with his father.

But after a month, or
was it a week,
the authorities made an arrest.
But the court
doesn’t function to give men a treat,
and sentenced the culprit to death.

They duly conducted the villain
to prison,
they gave him a number and can,
but there in the prison he met honest people,
a real man.

I don’t know
the leaven that stirred him,
I don’t know
the way it was made.
But a song
much more clearly than talking
opened his eyes to his face.
And then he would say:
“O my God, how I floundered!
And here am I waiting
to swing.
When you’re hungry
and dizzy
from hardship,
you’ve only to make a false step and you sink.

“You wait like a bull for the slaughter,
turn about, in your eyes there’s
the knife!
How unjust,
how unjust
is world order!
But perhaps we could better our life…”

He struck up his song, sang it quietly
and slowly,
in front of him
floated forth like a wonderful vision…
He sang,
fell asleep
with smile…

Outside in the passage
they talk in a whisper.
There follows a moment of calm.
Then somebody cautiously opens the door.
A few people. Behind them a guard.

One of them
in a fearsome flat voice:
“Get up on your feet, man!” he bawled.
The others looked on,
with vacant expression
examined the dripping grey walls.
The man in the bed
understood that right now
life had finished with him,
and at once
he leapt up and brushed off the sweat from his brow.
Stared back
like a wild staring ox.

But little by little
the man understood
that his fear was no use,
he would die.
And a curious radiance
lit up his soul.
“Shall we go now?” he asked them.
“All right.”

He started
and they followed after him,
a curious
ominous chill.
The soldier thought:
“Let’s get it over and done with!
You’re a tight corner now, pal.”

Outside in the passage
they talked in a whisper.
The corners were hidden in shade.
At last they came down to the courtyard.
Above it
the sky shone with brightening sky
where a star in its brilliance bathed.
And fell to considering deeply his
and blind
“My fate is decided,
I’ll hang from rope.
But that’s far from the end,
I would say.
For a life will arrive that is fairer
than song,
and more beautiful than a spring day…”

He remembered the song,
a thought flashed through his mind,
(In his eyes a small fire was kindling).
He smiled a broad smile full of brightness
and warmth,
braced his shoulders and then started singing.

What’s you view of it? Maybe
you think we’ve discovered
a case of a complex, hysterical?
You can think just whatever you like of the matter –
today, my dear friend,
you’re in error.

The man calmly,
sentence by sentence
so firmly recited the song,
that they stared at him
and watched him in fear and alarm.

And even the prison
was quaking in terror,
the darkness too panicked and ran.
The stars, smiling happily, shouted for joy,
cried out to him:
“Bravo, young man!”

From here on the story is clear. The rope
dropped on the shoulders, then
But still his contorted
and bloodless blue lips
to the words of the song were compressed.

And now we have come to the final denouement.
Well, what’s your opinion, reader?
The lady,
had started to sob,
the poor woman
as if in a trance began shrieking:

“How horrid, how horrid! You tell the whole story
as if you’d been there on the spot!…”
What’s horrid about it?
The man sang a song –
and that’s very fine, is it not?


Ние спориме
двама със дама
на тема:
“Човекът във новото време”.
А дамата сопната, знаете –
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
– Почакайте – казвам, – почакайте,
нека… –
Но тя ме прекъсва сърдито:
– Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
и… после му станало леко. –
Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
в теория
и рекох полека,
без злоба,
да пробвам със тази история. –
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.
Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и… съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
ч о в е к.
Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
“Брей, как се обърках
и ето ти тебе
Не стига ти хлеба,
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти – ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може…”
Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен –
и после
Но в коридова
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. –
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
“Хайде, стани.”
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.
Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил –
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
– Да тръгнем ли? – казал.
– Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
“Веднъж да се свърши…
Загазил си здравата, брат.”
Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
“Тя – моята – свърши…
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден…”
Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. –
Човекът спокойно, тъй – дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
“Браво, човек!”
Нататък е ясно. Въжето
през шията, после
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.
И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? –
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
“Ужасно! Ужасно! – Разказвате,
като че там сте били!”…
Какъв ти тук ужас?! –
Той пеел човека. –
Това е прекрасно, нали?

Nikola Vaptsarov

Nikola Vaptsarov - 3


درباره violeta Alex

violeta Alex
  • تمامی فایل ها قبل از قرار گیری در سایت تست شده اند.لطفا در صورت بروز هرگونه مشکل از طریق نظرات مارا مطلع سازید.
  • پسورد تمامی فایل های موجود در سایت www.parsseh.com می باشد.(تمامی حروف را می بایست کوچک وارد کنید)

پاسخ بدهید

ایمیلتان منتشر نمیشوذفیلدهای الزامی علامت دار شده اند *